Въстанието в Гуди

Социално развитие на Гърция

Настъпват изменения в структурата на гръцкото общество, като гръцката буржоазия укрепва и започва да се стреми към еманципация от съюза си със „старите класи” на едрите земевладелци и фанариотите. Значителна част от някогашните „безимотни” клиенти на Колетис сега се радват на добро материално положение, придобито благодарение на покровителството на властта. Гръцката буржоазия вече е в състояние да встъпи в политическия живот като самостоятелна сила, кояо защитава собствените си инереси. В политически план резултат от тези социални изменения е буржоазната революция от 1862 г., когато Отон е принуден да напусне Гърция и в страната се въвеждат норми на живот, облекчаващи буржоазното развитие.

Засилват се връзките между кралството и гръцките търговци, индустриалци и банкери от Османската империя. И сега останалите в пределите на Турция гърци продължават да имат предимство по отношение на натрупвани капитали в сравнение със своите сънародници от Гърция. Цариград продължава да бъде „стопанска столица на гърците”. През 1856 г Солун има население от 50000 хиляди жители срещу 30969 жители на Атина. Гръцките търговци продължават да играят роля и в Дунавските княжества, където развитието на консулската мрежа показва проникването на гръцкия елемент в сраната. Гърците се ползват с правата на най – облагодетелствана нация, с покровителството на гръцкия консул и гръцкия флаг. На същите права и привилегии се радват и гръцките поданици в българсксите земи, където приемането на гръцкото поданство от представителите на негръцките народности означава освобождаването им от статута на рая. Представителите на гръцката народност продължават да имат активна роля в някои градски центрове, в които българите са основното население. Така фамилията Гюмюшгердан в Пловдив е предприемач и организатор на разпръснатата манифактура в Родопския край. Тази именно своеобразна мрежа, с която представиелите на гръцката общност покриват Балканите чрез стопанската си дейност, послужва за основа на гръцките териториални аспирации. След Кримската война 20%  от търговския обмен на кралството е свързан с Турция, срещу 15% - с Русия. Гърците от османската държава играят съществена роля в банковото дело на Гърция, като влагат капиталите си в нейни банки. От своя страна, гърците от кралството участват в банковото дело на Османската империя. Това е периодът, когато гръцките търговци се опитват да продължат ролята си на водещ елемент в стопанския живот на империята, но вече срещат съпротивата на добилите мощ и самочувствие представители на останалите балкански буржоазии. В областта на идейния и политическия живот този конфликт намира израз в сблъскването на несъвместимите помежду си национални програми на балканските буржоазии. Той добива най – ярък вид в разгорелия се през този период бълтаро – гръцки църковен спор, при който гръцките правителства започват да играят все по – осезателна роля в политиката на Цариградската патриаршия.

Развитието на промишлеността и търговията довело до нарастване на градовете и увеличаване на относителния дял на градското население на страната. Атина, която през 1852 г. наброявала 25 хил. жители, през 1879 г. имала 65 499, а към 1896 вече имала 123 666, а към 1907 – вече 167 479 жители. Към същата година Пирея наброявала 74 580 жители, Парас – 50 000, Сира – 27 000 и пр. Към началото на ХХ век вече около 30% от населението на страната живеело в градовете, докато през 1852 г. градските жители били 8%.

Укрепването на капиталистическите взаимоотношения, развитието на промишлеността и търговията създавали една много по – значителна и по – влиятелна буржоазна прослойка в страната, която предевявала искания за политическата власт в страната. Започнали борсови спекулации, превръщал се в обществена норма стремежъ да се придобият акции от мините в Лаврион, да се основе някакво предприятие, да се използват всички възможни начини за обогатяване.

Правителството на Трикупис разпределило около 2 млн. декара държавна и чифлишка земя на малоимотни и безимотни селяни, с което укрепило слоя на дребните и средни селски стопани, владеещи от 20 до 80 дка. Преброяването от 1882 г. отбелязало 294 630 земеделци, 90 850 промишленци и занаятчии и 98 916 работници, слуги и други наемници.

При провеждане на преброявания не бил спазван единен принцип на категоризация на населението, поради което мъчно могат да се правят съпоставки между резултатите от различните праброявания. Според стаистиката от 1907 г. регистрираните в страната 1 324 942 мъже се разпределяли по професионален признак, както следва: земеделци – 252 360 души, скотовъдци – 68 760, заети в промишлеността, търговията, съобщенията и транспорта – 281 407 души, без да се провежда разграничение между собственици и наемници. Към последните трябва да се добавят 11 599 слуги по домовете, а също така и 20 203 домашни прислужнички. В промишлеността били заети и 23 825 жени, грамадната част от които били наемни работнички.

Не може да не се отбележи, че през изтеклите години все повече нарастнал броя на заетите в индустрията, занаятите, търговията и транспорта и съобщенията лица и се намалявало броя на заетите в земеделието и скатавъдството. Извършвала се важна промяна в сруктурата на гръцкото общество. Статистиката свидетелства за укрепване на позициите на едрата банкерска, търговска и промишлена буржоазия, за относиелно стабилни позиции на дребнобуржоазните елемени в селото, за значително нарастване на числеността на работническата класа.

Тези промени в класовата структура на гръцкото общество подкопавали устоие на сарата земевладелска аристокрация. Наследниците на „капитание” о освободителната борба, на старите земеделско – аристократични родове загубвали първенствуващото си място в държавния живот, поради което се обявили срещу капиталистическото развитие на страната. Кириакос Мавромихалис, потомък на фамилията Мавромихалис от Мани, идеолог на феодалните коджабашии, остро критикувал в своите публицистични произведения Х. Трикупис, защото отказвал правителствена подкрепа на „плутократите”, които създавали банки, фабрики и трупали богатства. Той протестирал срещу капиталистическото развитие, което според него разрушава „традиционното гръцко общество, нрави и семейство”. К. Мавромихалис твърдял, че капитализмът няма място в Гърция, че тя била селска страна и в нея не трябвало да се развиват язвите на капитализма.

Противоречията между буржоазните елементи и старата земевладелска аристокрация довели до прегрупиране на политическите сили в страната. Оформили се две по - ясно очертани полиически групировки вместо старите партии, които се създавали около някой влиятелен водач, без ясна и последователна обществена програма. Силите на стария ред, ползващи се с подкрепата на двареца, се групирали около Кумундурос, а след неговата смърт в 1883 г. ръководството на ази група минало в ръцете на Тодор Дилянис. Буржоазние елементи се ръководели от Хариалос Трикупис.

Икономическо и политическо развитие на Гърция през последната четвърт на ХІХв.

През последната четвърт на ХІХ в. Гърция бележи значителен успех в развитието си като модерна буржоазна държава. Индустриализацията на страната е съпроводена от създаването на система на съобщителни средсва – морски и сухопътен транспорт. През периода 1867 – 1909 г. съществуващата пътна мрежа се разширява с 2750 км, като паралелно с това се разрастват и железопътните линии. Гръцките острови и пристанищата Пирея, Патрас, Каламата се издигат вече не само като центрове на транзитна търговия, но и като средища на корабостроителна индустрия. Особена роля играе остров Сира, превърнал се в оживен промишлен център, дал и първия промишлен пролетариат. Прокопаването на Коринтския канал през 1893 г. стимулира по – нататъшното развитие на гръцката икономика. Особено осезателно е развитието на корабоплаването, като вместимостта на параходите нараства в периода 1875 – 1895 г. от 8241 т. на 44975 т. Нараства обема на външната търговия, която 69,94 златни драхми на глава на населението за периода 1861 – 1870 г. достига 80,23 за периода 1891 – 1900. Увеличава се значително и селскостопанското производство, като особено чувствително нараства количеството на произведенията за износ. Развитието на кредитното и банковото дело намира израз в откриването на нови банки и застрахователни дружества. Характерна особеност за гръцкото стопанско развитие е почти непрекъсната нужда от привличането на външни капитали чрез заеми от европейските държави и вложения на капитали на гърци, живеещи в чужбина. Съдейки по данните за броя на фабричното производство, може да се твърди, че почти до началото на 20 век темповете на индустриално развитие  на Гърция са забавени. От около 8% през 1853 г. градското население достига през 1879 г. до 28% и до 33% през 1907 г.(или общо 2631952 души).

Стопанското развитие на страната дава своето отражение върху измененията в социалната структура в края на 19 век. Формира се и се укрепва като важна социална сила гръцката промишлена буржоазия, която започва да конкурира в политическия живот традиционние политически партии. Нараства и слоят на дребната буржоазия, която която започва да оказва влияние в политическия живот. През 70-те години настъпва процес на постепенно отмиране на „старите” англофилска, франкофилска и русофилска партии и в гръцкия парламент се формират две политически групировки около повидните политически дейци. Особено активна роля играе оглавяваната от Харилаос Трикупис партия, изразяваща интересите на възходящата гръцка индустриална буржоазия. Тя се ползва с подкрепата на голяма част на интелигенцията и е свързана с модернизацията на Гърция. Освен индустриализацията и икономическото развитие на страната програмата на Трикупис включва и въвеждането на модерните буржоазни принципи в управлението. Партията на политическия му противник Теодорос Дилиянис обединява консервативно настроени дейци, съпротивляващи се на реформаторския дух на Трикупис. Още с първото си идване на власт(1875-1880) Трикупис престъпва към реорганизация на страната. При изборите през 1881 г. той съставя първото си самостоятелно правителство и фактически с малки прекъсвания управлява страната до 1895 г. Той полага усилия за подобряване на парламентарната система и за ликвидиране на корупцията . Реорганизира армията, администрацията, полицията, съдебната система и въвежда нов избирателен закон с широки избирателни колегии, като полага усилия за създаване на държавен апарат, независим от политиката.

В края на 19 век основние задачи на гръцката външна политика са вече формулирани. След присъединяването на Тесалия и Епир към Гърция и Съединението на княжество България с Източна Румелия през 1885 г., предизвикало отрицателна реакция в Гърция, Македония се превръща в основна точка на Източния въпрос. Независимо от различните граници на гръцките териториални претенции в Македония, за гръцките политици става ясно, че Гърция не е в състояние да воюва сама срещу Турция с успех и трябва да търсят съюзници сред европейските държави или балканските съседи. Политиката на големите европейски държави за поддържане на балканското статукво кара Трикупис да бъде по – миролюбив в отношенията си с Портата. В очакване на промени в общата политика, той полага усилия за издигане на икономическата и военната мощ на страната, за да бъъде готова тя в подходящия момент да реализира териториалните си претенции. Ръководено от гръцките силогоси и Цариградската патриаршия учебно и църконо дело в Македония и Тракия се смята за необходима подготовка за по – нататъшното присъединяване на тези земи към Гърция. Въпреки изявеното си англофилство, Трикупис не се обвързва с британските инереси на Балканите, не заема авоматично антируска и антиславянска позиция. Както в своето минало на дипломат, така и као държавник, той търси съюза на останалите балкански държави. Така през 1891 г . Трикупис предприема пътуване до България и Сърбия с цел да постигне разбирателство за общи действия спрямо Портата. Несъвместимостта между териториалните аспирации на младите балкански държави осъжда на неуспех направените опити за контакти. За българската страна са неприемливи всякакви преговори, имащи за основа подялбата на Македония.

През следващите години във взаимоотношенията между Гърция и България като доминиращ над всички останали проблеми е съдбата на Македония. Този проблем определя и хода на свързаните с него въпроси като този за владишките берати в Македония и въпросът за вдигането на схизмата над българската църква. Дейността на Българската Екзархия и Княжеството в тази насока среща упорито противодействие на гръцката държава и Цариградската патриаршия. Отношенията между гръцката и българската страна навлизат в още по – сложна фаза със създаването на революционната организация на българите в Македония и Одринско – ВМОРО през 1893 г., както и със създаванео на различни организации в Княжеството. На гръцка територия действат също различни патриоични организации, най – типичната от които е създадена през 1894 г. организация „Етники етерия” (“Национално дружество”). Тази организация си поставя като основна цел „ да подклажда националното съзнание, да бди над поробените гърци и подготвя тяхното освобождение”. Дело на ази организация е подготвянето и изпращането на гръцки чети в Македония.

Другият проблем на гръцката външна политика, който навлиза в края на века в много остра фаза, е Критския проблем. През 1896 г. населението на острова се вдига на оръжие и гръцката общественост се обявява изцяло в подкрепа на въстаналите критяни. Правиелството на Т. Дилиянис изпраща войски на острова и същевременнно стимулира въстаннически действия в Епир и Македония. Портата обявява война на Гърция и османската армия навлиза в Тесалия. Тя завладява град Лариса, Като разбива гръцката армия, командвана от престолонаследника Константин. Единствено намесата на Великите сили спира османските войски и спасява Гърция от пълен разгром. Гърция е принудена да върне Тесалия на Портата, а остров Крит, който е окупиран от Великите сили, се признава за автономен под надзора на султана. На Крит се съставя национално правителство под върховното наместничество на гръцкия престолонаследник (1898 г.). Тук заслужава да се спомене, че независимо от трайното охлаждане на отношенията между Гърция и България вследствие навлизането на Македонския проблем в решаващата фаза, българската общественист сде обявява категорично в защита на въстаналите критяни. Вестта за избухналата гръцко-турска война се посреща от българската преса с възгласите: „ Турско-гръцката война обявена! Християнска Гърция жертва синовете си, от царевия до овчаревия, за свободата на поробените си братя в Крит и Македония. Каква благородна и високохуманна цел преследва геройский елински народ!”

Развитие претърпяло и пътното строителство. Към началото на 70- те години Гърция имала около 1300 км шосирани или трасирани пътища, от които обаче само 450 км в континеталната част на страната, а останалите – в Йоническите острови. До 1867 г. в Гърция нямало никаква жп. Линия и едва през 1868 г. било основано първото дружество за строеж на жп. линия Атина – Пирея. През 1880 г. гръцката компания за експлоатация на мините в Лаврион построила линията Атина – Лаврион.

Голямо жп. строителство се разгърнало в Гърция през 1882-1893 г. при управлението на Трикупис. През 1882 г. била създадена компания за построяване на жп. линия за Тесалия, която да свърже новоприсъединената област със старата територия на кралството; през 1892 г. била основана компания за строеж на линията в Северен Пелопонес, а през 1893 г. – за продължаване на тази линия до Кааколон. Обаче през 1894 г. компанията на тесалийскатажелезница фалирала и настъпил олив на капиталите от жп. строителство, който продължил до края на века.

Чувствително се подобрили присанищтната мрежа и морският транспорт. Параходите заменяли дотогавашните платниходи. През 1875 г. имало 37 парахода с товароподемност 8241 тона, а в 1895 г. те били вече 107 със 144 975 тона. Прокопан бил Коринтския провлак( 1882-1893). Новият канал скъсил извънредно много пътя до Атина и Пирея до Йонийските острови, от западното гръцко крайбрежие до италианские пристанища.

Значителен напредък постигнала и промишлеността. Несигурните условия за дейност на гръцките капиталисти в чужбина, главно в Османската империя, ги карали все повече да прехвърлят своите капитали в Гърция, където ги влагали в създаване на промишлени и банкови предприятия. През 50-60 години промишлеността се представлявала все още от занаятчийски работилници, главно в отраслите на тексилната и храниелната промишленост. През последние десетилетия на века обаче в гръцката промишленост все повече си пробиват път машините и се използва механична сила. Нарасването на инсталираните механични двигатели показва, че промишлеността все повече се превръща в истинска фабрична промишленост. Започнали да никнат все нови и нови капиталистически предприятия, да се създават акционерни дружества. От 1861 до 1875 г. били създадени 30 дружества за експлоатиране на подземните богатства и правителството раздало около 400 концесии. Много от тях пропадали поради чуждестранната конкуренция и липсата на капитали, така че към 1896 г. останали да действат само четири, две от които експлоатирали мините в Лаврион. Най – значителното предприятие в тази област било Френското дружество за експлоатиране на мините в Лаврион, което било основано през 1864 г. и навличало до 100 – 200 хил. тона руди годишно – оловно – цинкови, манганови, серни и др. Обаче тези руди се изнасяли за преработка навън и в страната не се развивали металургия и металообработване.

Значително развитие получило и банковото дело, за което способствал високият лихвен процент в страната, достигащ при лихварските операции до 30 – 40%. Освен Националната банка, която имала емисионни функции, и Йонийската банка от присъединените Йонийски острови били основани и нови банки: Епиро – тесалийската банка (1882), Критската банка (1889), Атинска банка (1893)  и др.

Гърция в началото на 20 век до Балканските войни. Въстанието в Гуди(1909 г.)

Пораженията на Гърция в Гръцко – турската война (1897 г.) и унизителните условия на мирния договор предизвикват голямо недоволство и антимонархически брожения сред гръцкото общество. Гръцката страна е принудена да заплати огромни репарации в размер на 4 млн. турски лири и да приеме международната икономическа комисия, натоварена да контролира външния национален дълг и постъпленията в гръцката хазна.

Войната показва ясно необходимостта от  ускоряване и задълбочаване на реформите в икономическата и политическата област, които до тогава имат доста плах и стихиен характер. Това разбират и са принудени да признаят почти всички видни гръцки политици. Политическата система и традиционните политически партии от дълго време преживяват дълбока криза, която се отразява на сабилността на политическата власт. След няколко смени на различни правителства (на А. Заимис, Г. Теотокис, Т. Дилянис и Д. Ралис), министър – председателския пост се поема от привърженика на Х. Трикупис – Георгиос Теотокис, който с малки прекъсвания управлява страната почти цяло десетилетие (1899-1909). Новият премиер, умерен и гъвкав политик, разбира добре, че пред неговото правителство стоят редица сложни и трудноразрешими проблеми. На преден план се поставят въпросите, свързани с реорганизацията и модернизацията на държавния апарат – административните служби, армията, военния флот, съдебнта система, за промени в държавното устройство и политическата система, за предприемане на аграгдна реформа и за ускоряване развитие на икономиката, за промени във финансовата система и данъчното законодателство.

По време на своео управление Г. Теотокис приема редица важни мерки и защони, които поставят началото на изграждането на съвременна, модерна гръцка държава. Повечето от тях срещат силната съпротива на опозицията и на някои други сили и за това остават полвинчати и недовършени. Още в първите години парламентът приема закон за ново административно делене на страната (на 26 префектури), който цели съкращаване на военните служби и ограничаването на прекомерната централизация, гласува нов избирателен закон, предприема мерки за реформиране и демократизиране на съдебната система и и на образованието, за установяване на контрол върху данъчните служби и т. н. Най – важен характер обаче имат мероприятията и законите за реорганизация и модернизация на гръцката армия и на военния флот, които според първоначалния план трябва да се извършват от английски и френски специалисти и инструктори. Целта на тази реформа е да се създаде добре въоражена, многочислена и боеспособна армия, готова да участва в някакви евентуални бойни действия в Македония и Тракия. Всичко тов обаче изисква нарастване на военните разходи и данъчните тежести, което води до избухването на различни бунтове и протести.

Полииката на Г. Теотокис в областта на икономиката се определя главно от установения на 28 април 1898 г. международен финансов контрол. Освен многото негативни страни, международния контрол има и някой положителни последствия, тъй като спомага за засилване на финансовия ред и дисциплина и за стабилизиране на гръцката драхма, засилва доверието на европейские кредиори и дава възможност за сключването на няколко нови международни заеми (1902, 1907 r 1911 г.), предназначени главно за изграждане на местната инфраструктура ( шосета, ж.п. линии) и за военни цели.

В началото на 20 век Гърция продължава да е предимно аграрна страна, което проличава ясно и от данните на официалното преброявяне на населението (1907 г.). Въпреки огромната  емиграция, която само за САЩ е 166521 души (1901-1910 г.), от 1896 до 1907 г. населението на страната нараства със 198146 души и достига 2631952 души. По отрасли икономически активната население, което наброява 735770 души (без жените), се разпределя по следния начин : 50% в селското стопанство, 24% - в промишлеността и занаятчийството и 26% - в търговията и услугите.

През разглеждания перод главното внимание на гръцките правителства пада върху развитието на селското сопанство (земеделие и животновъдство) и най – вече върху проблемите на агрардната реформа, съдбата на чифлиците и бъдещето на производството на стафиди (Пелопонес). И през първите години на 20 век земеделието продължава да се основава на дребни семейни стопанства и да се характеризира с голяма раздробеност и нерентабилност. След реформите на А. Кумундурос (1871 г.) и на Х. Трикупис (1890 г.) част от т. нар. национални земи преминават в ръцете на селяните. Само през 1871 – 1879 г. 255 хил. семейства получават 2,7 млн. дка земя – средно по 10 дка на семейство. От друга страна присъединяването към гръцката държава на Йонийските острови(1864 г.) и на Тесалия и част от Епир (1881 г.), където преобладават едрите чифлици, поставя на дневен ред въпроса за тяхната съдба. Големи чифлици има и в Атика, Евбея и Фтиотида. През 1911 г. общо в цялата страна площта заета от чифлици е 5 млн. дка(при обща обработваема площ 12 млн. дка).

До началото на 20 в. гръцкото земеделие се основава на растениевъдството – главно лозя и маслини, чието производство е предназначено за износ, за сметка на намаляването на площите заети със зърнени култури, което води до изостряне на производствения проблем.

Гръцко – турската война (1879 г.) и завладяването на Тесалия от турците спират временно агрардните преобразувания. Много скоро обаче под натиска на селските борби и проести(селските бунтове в Килерер – 1904 г.), правителството на Г. Теотокис е принудено да гласува първия закон за предаване на част от чифлиците в Тесалия на селяните (1907 г.). Наред с това приемат и някои мерки и закони за модернизация на селското стопансво и за утвърждаване на капиталистическите отношения. С тях се нанася удар върху лихварсвтото и някои форми на натуралното стопанство, създават се първите земеделски училища, опитни станции и разсадници, отпускат се кредитни и заеми за селяните и най – важното – през 1909 г. се създава Министерство на земеделието, което поема грижата за развитието и модернизацията на селското стопанство.

През същия период се наблюдава ускорено развитие на ж.п. строителство и на морския транспорт. За кратко време в експлоатация влизат нови ж.п. линии в Пелопонес и завършва строителството на ж.п. линията Атина – Лариса. През 1911 г. дължината на ж. п. линиите достига 1591 км. Подобен подем се забелязва и в морския транспорт, където платноходните кораби се изместват от параходите. През 1901 г. Гърция разполага с 198 парахода с обща вместимос 161 х. т. и 925 парахода с 347 х. т. и 1047 платнохода с 147 х . т. Всичко това улеснява развитието на промишлеността и на селското стопансво.

В началото на 20 век промишлеността продължава да се развива с бавни, но стабилни темпове. В нея преобладават средните и дребните предприятия(до 25 работници) на леката промишленост – главно хранително – вкусова, мелничарска, пивоварна, памуко – предачна, кожарска и др. Най – важните индустриални центрове са: агломерацията в Атина – Пирея, където са съсредоточени 2/3 от промишлените предприятия, Патра, Ермуполи, Керкира, Волос и др. През тези години започва бавен процес на непрекъснато нарастване на броя на по- едрите предприятия(през 1893 г.) вече достигат до 355 (1909 г.), от които 243 са разположени в Атина – Пирея.

Определен подем и развитие се наблюдава и в областта на финансие и банковото дело, където господстват няколко големи банки – Етники, Лаики, Атинаики, Емброики и др. Новите моменти са свързани главно с началния етап на сливане на банковия с промишления капитал и с трайното проникване на чуждестранния банков капитал – главно английски и френски и по –малко немски. Важна роля за това изиграват и приетите закони, които гарантират някои улеснения и привилегии за чуждестранние инвеститори.

Външната политика на Гърция се определя преди всичко от военното поражение в Тесалия (1879 г .) и от дипломатическата активност и търсенето на съюзници в очертаващата се война срещу Турция. След обявяването на автономията на о. Крит и временното решаване на ози национален проблем, гръцкаа дипломация насочва своето внимание към Македония, където ситуацията е доста сложна и неблагоприятна за гръцката кауза. В този важен момент, когато Източния въпрос навлиза в решителна фаза на своето развитие, Гърция е заплашена да се оксаже в дипломатическа изолация, което кара крал Георг І и гръцките правителства да търся начин и средства за предовратяване на тази ситуация.

За разлика от външнополитическата облас, където намесата на трона е доста слаба и ограничена, международните отношения и дипломацията саизключиелен приоритет на монарха. Още с възкачването си на престола Георг І Глюксбург (1863- 1913) свързва тясно своята династия с Англия. Монархът и гръцките правителства, които се опасяват от евентуална дипломатическа изолация от великите сили и балканските страни, се стемят да участват активно в изграждащите се съюзи на Балканите. Първоначално вниманието им е насочено към нормализирането на отношенията с Турция и най – вече с Румъния, които са прекъснати през 1892 г. в Абазия между двамата монарси – Георг І и Карол, която способства за постепенно изграждане на съществуващите противоречия. Преговорите, които води по същото време Гърция със Сърбия завършват с временен неуспех, поради разногласията по въпроса за Македония.

След поражението през 1897 г. гръцките правителства, които са заети със сериозните вътрешнополитически разногласия и проблеми, проявяват извесно подценяване на въпроса за съдбата на Македония. Илинденското въстание(1903 г.) обаче и последната кървава разправа от страна на урските власти, поставят отново на дневен ред македонския въпрос. Намесата на Великите сили и последвалата Мюрцщегска програма(з октомври 1903 г.) за административни реформи в Македония, имат силен резонанс в Гърция. Под натиска на общественото мнение през 1904 г. правителството на Г. Теотокис е принудено да предприеме някои важни мерки в защита на на гръцката кауза. През лятото на същата година то решава да организира специални военни отряди от доброволци, начело с Павлос Мелас, които се прехвърлят в Македония в помощ на там действащите гръцки чети. В своята дейност последните се подпомагат от местните гръцки консули и от гръцкото духовенство и интелигенция.

Въстанието в с. Терисос на о. Крит (10 март1905 г.), което се ръководи о Елевтериос Венизелос и е насочено срещу абсолютизма на принц Георг, за присъединяването на острова към Гърция, оново поставя на дневен ред въпроса за бъдещето на острова. Този път обаче се намесват великите сили, които остраняватн принц Георг и на негово място посавят А. Заимис(1906 г.). На 24 септември 1908 г. критското правителство се възползва от избухналото младотурско движение и обявява присъединяването на Крит къв Гърция.

Младотурското движение има широк отзвук на Балканите и в самата Гърция, като допринася за ускоряване на извършващите се процеси в гръцкото общесво. Под влиянието и по примера на младотурците през май 1909 г. младши офицери и подофицери начело с полк. Н. Зорбас създават т . нар Военна лига, която си поставя за цел да извърши реформи в армията и в политическия живот на страната. На 15 август 1909 г. Лигата вдига въоръжен бунт в Гуди (Аина) и принуждава правителството и краля да приемат нейната програма за реформи, с което слага край на присъствието на принцовете в армията и началото на сериозни промени в политическия и икономическия живот.

Въстанието от 1909 г. окрива пътя към властта на представителите на промишления капитал и на гръцките търговци от диаспората и допринася за постепенната реорганизация на политическата система, административния апарат, армията съдебната система и образованието и за предприемане на реформи в икономическата и социалната сфера. Много скоро ръководителите на въстанието предават властта на Е. Венизелос, който напуска Крит и на 6 септевмври 1910 г. съставя своето първо правителство.

С идването на Е. Венизелос на власт, Гърция навлиза в качествено нов етап от своето икономическо и политическо развитие, през който се утвърждава капиталистическия начин на производство и започва да се изгражда съвременната модерна гръцка държава. През тези години се извършва реорганизация на политическата система – появяват се първите съвременни политически партии и се утвърждава парийния модел. Главен архитект на новата система е Е. Венизелос, който през ноември 1910 г. създава първата съвременна формация – Либералната партия. Малко по – късно, през 1913 г. се появява и монархистката Народна партия на Д. Гунарис. Въпреки първоначалните намерения на изграждане на масови и влиятелни партии с местни партийни структури и редовен организационен живот и двее партии се превръщат в лидерски формации, чиято физиономия и дейност се определят от харизматичните личности на техните лидери.

След триумфалната победа на Либералната  партия на Е. Венизелос на изборите на 28 ноември 1910 г., когато 87% от депутатите са избани за пръв път, се свиква Велико народно събрание (февруари – юни 1911 г.), което изработва и приема конституцията от 1911 г. С нея и с последвалото законодателство, което засяга всички сфери на общесвенополитическия и социалноикономическия живот, се поставят основите на изграждане на на правовата, а в някои отношения и на социалната държава. Конституцията на Е. Венизилос утвърждава принципите на парламентарната монархия, които се въвеждат за пръв път през 1875 г. от Х. Трикупис, разширява индивидуалние права и свободи, гарантира несмеяността на държавните служители и защитата им от своеволията на изпълнителната власт, поставя началото на независимостта на съдебната система, въвежда задължително и безплатно начално образование, опитва се да ограничи намесата на политиците в армията и т. н. След 1911 г. Гърция се утвърждава като парламенарна монархия. Законодателната власт е вече в ръцете на еднокамерен парламент (Вули), а изпълнителната – на правителството, като министър – председателят се назначава от краля и получава вот на доверие от парламента. С предприетите преобразования и реформи гръцките правителства успяват да преодолеят тежкие последствия от поражението през 1897 г. и да подготвят страната за бъдещите решителни военни сражения по балканските фронтове

Гръцко въстание, 1821

Независимо  от  факта, че  сърбите  първи  започват  национално – освободителното  си  движение  на  Балканите,  гръцкото  въстание  от  1821 – 1829  година  е  най – мащабното  по  размах  и  негативни  последствия  за  Османската империя  през  първата  половина  на  ХІХ  век. То  има  силен  резонанс  в  международните  отношения. Тези явления се обясняват с особеностите в развитието на гръцкия народ през втората пол. на ХVІІІ в. и в началото на ХІХ в.
Формиралата се вече гръцка нация е с по-високо национално икономическо и културно развитие  в сравнение със своите съседи. Специфичното геополитическо положение на Гърция на Балканите и в Средиземноморието засилва интересите към нея на силите , борещи се за хегемония в Близкия изток.
За подготовка на предстоящата гръцка националноосвободителна революция е наложително създаването на специална патриотична организация. Първите опити са направени от гръцките революционери още в края на ХVІІІ в. Създадените от тях дружества обаче съществуват кратко.  Все пак те са предвестници на създадената през септември 1814 г. в   Одеса “Филики етерия“, т. е. “Дружество на приятелите“. Нейни организатори са трима гръцки търговци – Никола Скуфас, Атанас Чакалов  и Емануил Ксантос.

Документ на член на "Филики етерия"

Организацията  е изградена върху принципите на строгата конспирация, заимствана от италианските карбонари и масонските ложи.
След създаването на “Филики етерия“ започва основаването на тайни патриотични етеристки дружества в много провинции на османската империя. През 1818 г. центърът на организацията е преместен в Истанбул.
Все още обаче “Филики етерия“ няма върховен ръководител. Нейните създатели желаят да привлекат за лидер някой от видните гърци които заемат висши постове в Русия. По това време с голям авторитет в Русия се  ползва  Йоан  Каподистрия  -  който  е  вторият  човек  в  министерството  на  Външните  работи. Етеристите  предлагат  на  Каподистрия  да  оглави  движението, но  той  отказва. След  този  неуспех, през  април  1820  година  етеристите  се  обръщат  към  Александър  Ипсиланти,  който  произхожда  от  фанариотски  род. Ал. Ипсиланти  е  с  военно  образование  и  служи  в  руската  армия. Той  се  съгласява  да  оглави  етеристкото  движение. За  да  се  посвети  изцяло  на  гръцката  революция  Ал. Ипсиланти   се  отказва  от  генералският  чин  и  от  службата  си  в  руската  армия. През  август  1820  година   по  решение  на  Ал. Ипсиланти  ръководното  ядро  на  “Филики  Етерия“  се  пренася  в  Одеса.
През  октомври  1820  година  в  Измаил  е  проведено  общо  събрание на  най – видните  етеристи. Прието  е  решение  според  което  след  два  месеца  трябва  да  започне   гръцкото  въстание. Според  предварителния план  за  център  на  въстанието  е  определен  Пелопонес. Ал. Ипсиланти  е   избран  за  върховен  ръководител  на  гръцката  революция,  тъй  като  след  нейното  начало  “Филики  Етерия“  прекратява  съществуването  си. Той  възнамерява  през  Австрия  и  Триест  да  се  добере  до  континентална  Гърция, за да  вдигне  въстание. Скоро  Ал. Ипсиланти   променя  плана.  В  началото  на  ноември той  решава  да  вдигне  въстание  в  Дунавските  княжества. Със  събраните  във  Влахия  и  Молдова  въоръжени  сили, Ал. Ипсиланти  възнамерява  да  си  пробие  път  през  Западна  България  и  Македония  до  Пелопонес. Установени  са  тесни  контакти  между  етеристите  и  разбунтувалия  се  Али  паша  Янински. Етеристите  се  надяват  на  подкрепата  на  бунтовния  паша.

 Полагане на клетва от встъпващ във "Филики етерия"

В  края  на  1820  година  предатели  съобщават  на  турските  власти, че  етеристите  подготвят  въстание . Подобно  известие  Портата  получава  и  от  фанариотския   господар  на  Влахия – Александър  Дуцо,  който  умира  на  15.І.1821  година  с  “помощта“  на  етеристите. Настъпилото  междуцарствие  във  Влахия  ускорява  избухването  на  въстание,  начело  с  Тудор  Владимиреску,  който  произхожда  от  дребен  болярски  род. Отначало  въстанието  избухва  в  Олтенския  окръг  и  се  разпространява  в  цяла  Мала  Влахия. Въстаналите  се  борят  за  национална  независимост  и  срещу  социалния  гнет. При  специфичните  условия  в  княжествата  идеята  за  национален  суверинитет  противопоставя  Владимиреску  не  само  на  Турция,  но  и  на  фанариотите,  които  управляват  Влахия  и  Молдова. Целта  на  въстанието  е  превземането  на  Букурещ. Армията  на  Владимиреску  достига  Букурещ  на  16.ІІІ.1821  година,  но  не  влиза  в  града.
Вестта  за  започналото  въстание  във  Влахия  ускорява  преминаването  на  Ипсиланти  в  Молдова. На  6.ІІІ.1821  година с  отряд  от  800  души  той  се  установява  временно  в  Яш, откъдето  отправя  възвание  към  балканските  народи да  се  присъединят  към  него  за  борба  с  османлиите. На  призива  му  откликват  повече  от 2 000  души.
Начело  на  доброволците  Ипсиланти  потегля  към  Букурещ , където  влиза  заедно  с  Тудор  Владимиреску. След  настаняването  на двете  въстанически  армии  в  Букурещ  избухва  конфликт  между  техните  предводители. Ал. Ипсиланти   не  подкрепя  социалните  искания  на  румънските  въстаници. Той не  приема  и  факта, че  движението  във  Влахия  е  и  срещу  фанариотското  управление. Противоречията  между Ал. Ипсиланти   и  Владимиреску  се  задълбочават  още  повече  след  като  Александър І  официално  оповестява, че  осъжда  движението  на  Ал. Ипсиланти, а  него  лишава  от  генералския  му  чин. Царят  заявява, че  Русия  няма  да  възрази,  ако  османската  армия  настъпи  срещу   въстаниците. При  създалата  се  сложна  обстановка  Ал. Ипсиланти  се  отказва  от  намерението  си  да  се  придвижи  към  Гърция. От  своя  страна  Владимиреску  започва  преговори  с  турците. Той  декларира, че  неговото  движение  е  насочено  срещу  фанариотите, а  не  срещу  турците. По  този  начин  Владимиреску  се  опитва  да  предотврати  нахлуването  на  турците  във  Влахия. За  постигането  на  тази  цел, той  иска  от  Ал. Ипсиланти  да  напусне  княжеството.

Александър Ипсиланти

На  13.V. 1821  година  турската  армия  нахлува  във  Влахия. Владимиреску  не  се  противопоставя,  което  предизвиква  недоволство  сред  въстаналите. Действията  на  Владимиреску  улесняват  Ал. Ипсиланти. По  негова  заповед  Владимиреску  е  арестуван  и  на  27.V. 1821  година  е   екзекутиран. След  бруталната  разправа  с  ръководителя  на  въстанието  във  Влахия, за  турците  не  е  трудно  да  разгромят  силите  на  Ал. Ипсиланти. Турската  армия  разбива  войските  на  Ипсиланти  на  7.VІ.  край  Търговище. Ал. Ипсиланти  бяга  в  Австрия,  където  е  арестуван.
Успоредно с въстанието в Дунавските княжества започва и  национално -освободителното  движение  на  гърците  в  Морея. От  полуострова  идеите  на  революцията  се  разпространяват  в  континентална  Гърция  и  по  островите. Ситуацията   в  териториите,  населени  с  компактно  гръцко  население  е  благоприятна  за  начало  на  националосвободителната  революция. Високата  порта  няма  достатъчно  точна  и  ясна  информация  за  извършената  дейност от  етеристите.
През  юли 1820  година  започва  истинска  война  между  султанските  войски  и  Али  паша  Янински. Събитието  благоприятства  началото  на  националосвободителното  въстание  на  гърците.
След  като  става  известно  за  преминаването  на  Ал. Ипсиланти  в  Молдова,  започва  въстание  в  Пелопонес. Въстанието  обхваща  градовете Патрас, Каламата  и  др. За  официална  дата  на  въстанието  е  приета 6.ІV. 1821  година. Най-активната сила на въстанието са клефтите, предвождани от Теодор Колокотронис. Участват и много селяни и занаятчии. През април вече целият Пелопонес е обхванат от въстанически действия. Въстават и островите в Егейско море, които разполагат със силен флот. Едрите корабособственици  отначало са настроени враждебно към етеристите, но след като въстанието придобива реални измерения, се присъединяват към него. Въстанието има жесток характер.
Гърците, обхванати от национален фанатизъм, безмилостно унищожават много турски поселения и избиват невинни хора. В отговор на това, Портата започва масови погроми над гръцкото и въобще над християнското население. В Цариград на вратата на Патриаршията е обесен 84 годишния патриарх Григорий V.
Постепенно етеристите губят ръководната роля във въстанието. Поземлените магнати – коджабашите, едрите търговци и корабособственици се домогват до временните органи на възраждащата се гръцка държавност. Те са мнозинство в Съвета на старейшините (Герусия) на Месения. В новоизбраната Герусия  на 7 юни 1821 г. влиянието на етеристите е нищожно. След като на 20 юни 1821 г. в Пелопонес пристига братът на Ал. Ипсиланти – Димитър Ипсиланти, етеристите временно укрепват позициите си. По това време обаче пристига видния фанариот, обигран политик Александър Маврокордато, който с умели действия измества етеристите от водачеството им. Независимо от противоречията, победоносните действия на гърците продължават. В началото на октомври 1821 г.  войските на Теодор Колокотронис завладяват Триполица – седалище на валията на Морея. Към края на 1821 г. Турция владее само две крепости  в Морея  - Патрас и Навплион.  В ръцете на въстаниците са повечето от островите и по-голямата част от континентална Гърция.

 

Митрополитът на Стара Патра Герман благославя знамето
на въстаниците в манастира Агиа Лавра -
картина на Теодорос Вризакис от 1865 г.

 

На 22 ноември в Епидавър е свикано Национално събрание, което провъзгласява независимостта на Гърция. На 13 януари 1822 г. Националното събрание приема конституция, наречена Епидавърски органичен статут, според който Гърция е обявена за република начело с изборен президент.  Провъзгласени са буржоазни свободи, разделение на властите на законодателна и изпълнителна. След заседанията на Националното събрание в Епидавър властта в свободните гръцки територии се концентрира в ръцете на най-заможната част от гръцкото общество, представена от Александър Маврокордато.
В началото на 1822 г. Портата отбелязва значителни успехи в борбата срещу въстаналите гърци. Важно значение за това има разгромът на сепаратисткото движение на Али паша Янински. През пролетта на 1822 г. османската армия разгромява въстанието на     Халкидическия полуостров и в Македония. През юли 1822 г. е нанесено поражение на въстаниците  в западната част на Централна Гърция. Противоборството между въстанала Гърция и Османската империя се решава в Морея. Задачата за смазването на въстанието е възложена на Махмуд паша Драмали, който е назначен от падишаха за главнокомандващ.  В началото на юли 1822 г. начело на 30 000-на армия Махмуд паша Драмали  прекосява Коринтския провлак и влиза в Морея. Без особени усилия завзема Аргос , където резидира гръцкото правителство, което успява да напусне града преди идването на турците. Възниква реална опасност от разгром на гръцкото въстание. Въстаническите отряди обаче, под умелото командване на Теодор Колокотронис и Димитър Ипсиланти , разгромяват армията на Махмуд паша Драмали в края на 1822 г. Морея остава във властта на въстаниците. В началото на 1823 г.  друга османска армия се опитва да превземе крепостта Месолонги, но и тя е разбита.
Разгромът на турската армия в Морея и другите победи на гръцките въстаници през 1822  и в началото на 1823 г. създават реална възможност още тогава да се провъзгласи независимостта на Гърция, но европейските сили не са готови да приемат подобна политическа реалност. През лятото на 1823 г. въстаниците отбиват атаките на турската армия за нахлуване в Пелопонес. Гръцката революция може да има още по-успешен ход през втората половина на 1823 г. , но в Гърция започва гражданска война , в   резултат на което силите на революцията са разединени. Борците за национална независимост на чело с Т. Колокотронис не могат да се примирят с факта, че представителите на едрата буржоазия  и на коджабашите, възглавяввани от Ал. Маврокордато, заграбват властта в освобождаваща се Гърция. Избухва конфликт, който е в полза на Турция.

Теодор Колокотронис
худ. Дионисиос Тсокос, 1853 г. 

Обезкуражен, че ще може със свои сили да се справи с гръцкото въстание, султан Махмуд ІІ се обръща за помощ към своя могъщ васал – египетския валия Мохамед Али. Мохамед Али се съгласява да предостави на падишаха военна помощ , но при условие че о. Крит и Морея ще преминат под управлението на сина му Ибрахим паша. Султанът се съгласява.
През ноември 1824 г. османо-египетската флота достига о. Крит. На острова е стоварен десантен отряд, който нанася съкрушително поражение на въстаниците. Островът е покорен от турците. На 26 февруари 1825 г. Ибрахим паша дебаркира в Морея. Въпреки героичната съпротива на гърците, редица центрове на въстанието са превзети. Паметна е битката за Месолонги. На 23 април 1826 г. турско-египетската армия превзема града. Към лятото на 1827 г. османската власт е възстановена почти в цяла Гърция. Вече изглежда чудо освобождаването на гърците от османска власт. Чудото става!  След военната намеса на европейските сили с нова сила пламва гръцката революция и в крайна сметка Гърция получава независимост.
Началото на гръцкото въстание е посрещнато отрицателно от Великите сили , творци на Виенската система. Особено яростен противник на въстанието е Австрия – канцлер Метерних налага становището, че това е бунт срещу законния господар, султана, който бунт трябва да бъде осъден. Русия, подвластна на принципите на “Свещения съюз” не може да се разграничи от европейските държави и заема враждебна позиция спрямо гръцката революция.
Европейската общественост се отнася със съчувствие към въстаналите гърци. Навсякъде се събират помощи  в полза на въстанието. Много видни европейци изразяват готовност да се сражават заедно с гърците срещу турската армия. В редовете на въстаниците участват военни специалисти от Франция и Англия . Известният английски поет лорд Байрон загива, защитавайки Месолонги.
Независимо  от  активизиране  на  спонтаното  движение  за  защита  на  гърците, европейските  кабинети  продължават  да  подкрепят  Портата   и  нейната  жестока  разправа  с  въстаналите  гърци . Фрапиращ е  примерът  с  решението  на  Конгреса  на  “Свещения  съюз “, заседавал  във  Верона  през  октомври – декември  1822 г. . В  решението  се  подчертава , че  борбата  на  гръцкия  народ  за  независимост  е  незаконна  и е осъдена  като  изява  на  революционно  движение. Пристигналата  в  Италия  гръцка  делегация  не  само, че не  е  изслушана  от  членовете  на “Свещения  съюз“, но дори не  е  допусната  до  Верона. Постепенно  сред  английските  управляващи  кръгове  се  налага  мнението, че  инициативата  по  Източния  въпрос  трябва  да  се  поеме  от  английската  дипломация. Добрият  политически  усет  на  британските  управници   подсказва,  че  има  реални  шансове  за  победа  на  гръцката  революция, а това  не  бива  да  става   при  индиферентно  отношение  на  Лондон. Англия  започва  да  демонстрира  доброжелателно  и  покровителствено  отношение  към  бореща  се  Гърция. Целта  е  да  не  се  допусне  доминираща  руска  инициатива  по  гръцкия  въпрос. Англичаните  установяват  тесни  контакти  с  Ал. Маврокордато. В  Гърция  като  доброволци  са  изпратени  английски  офицери, които  постепенно  да  заемат  военното  ръководство  на  въстанието. Външно  Англия  демонстративно  спазва  политика  на  неутралитет  спрямо  гръцко – турския  конфликт.
Следващият  добре  обмислен  ход  на  британското  правителство  е  признаването  на  Гърция  за  воюваща  страна. Австрия е  изолирана  от  гръцкия  проблем. Нарастващият  авторитет  на  Англия  сред  гърците  ги  насърчава  през  август  1824 г.  да  предложат  на  англичаните  да  признаят  гръцкото  правителство  и  да  му  окажат  всестранна   помощ в  борбата  за  независимост. Това  предложение  не  е  приемливо  за  англичаните,  тъй  като  ще  усложни  позициите  на  Англия  в  Близкия  изток. Гръцкото  предложение  е  дипломатично  отклонено. Руските  позиции  на  Балканите  и  в  Близкия  изток  са  застрашени. Руската  дипломация се  активизира  по  отношение  на  гръцкия  въпрос. Петербург  предлага  проект  за  създаване  на  три  автономни  гръцки   провинции  под  върховната  власт  на  султана. Руският  проект  е  отхвърлен  на  конференцията  по  Източния  въпрос, състояла  се  в  Петербург  през  юни  1824 г. През  1825  г.  Александър І  се  опитва  да  се  договори  с  европейските  монарси  за  незабавна  намеса  в  гръцко – турския  конфликт. Изпратена  е  нота  до  Виена, Берлин  и  Париж, но  руската  инициатива  не  е  подкрепена. След  неуспеха  на  руската  източна  политика, царят  се  ориентира  към  решаване  на  конфликта  с  война. Всерусийският  император  обаче  не  е  последователен  в  новото  си  намерение. Колебанията  в  руската  източна  политика  приключват  след  като  през  декември  1825  г.  престолът  е  зает  от  Николай І.
Новият  император  не  желае  да  следва  курса  на  Метерних  и се готви за активна намеса в помощ на Гърция. Петербург изтъква, че между въстаналите гърци и техните поробители е натрупана толкова омраза и пролята толкова кръв, че е невъзможно в бъдеще  те да останат в рамките на една държава. При това положение британското правителство  започва да се страхува, че Русия ще се намеси сама и ще закрепи завинаги своето влияние в Гърция. За да избегне подобен изход, на 4.ІV.1826 г. Англия и Русия подписват протокол, че ще действат заедно по гръцкия въпрос с цел да се постигне умиротворяване на Гърция, която да се превърне в автономно, васално на падишаха княжество, да плаща годишен данък на Портата, а живеещите в Гърция турци да се изселят. Портата отхвърля тези внушения като намеса във вътрешните и работи.
Изборът на граф Каподистрия за гръцки президент е преценен от европейските кабинети като едностранно засилване на руското влияние в Гърция и ги подтиква към нови действия в полза на гърците. На 6 юли 1827 г. в Лондон е подписан договор между Франция, Англия и Русия, който предлага на Портата да се помири с гърците, като приеме клаузите на протокола от 1826 г.  Трите сили декларират пред Портата, че установяват консулски отношения с гръцкото правителство, а тайните членове към договора предвиждат, че ако в срок от 1 месец една от воюващите страни отхвърли предложението на силите, трите сили ще употребят своите средства  за умиротворяването на Леванта и обезопасяването на търговията в него. Но тъкмо по това време Портата постига значителни успехи срещу гръцките въстаници и отказва да приеме предложението.
При създалата се ситуация трите сили насочват своите ескадри към бреговете на Пелопонес. Обединеният флот достига полуострова към средата на октомври 1827 г. Скоро край Пелопонес хвърлят котва и корабите на Турция и Египет под командването на Ибрахим паша. Командващите европейската ескадра разрешават на Ибрахим паша да навлезе с корабите си в Наваринското пристанище при условие, че няма да предприема бойни действия срещу гърците. В същото време Високата порта уведомява Ибрахим паша, че не приема исканията на трите сили , формулирани в нотата им от 16.VІІІ.1827 г. След това съобщение сблъсъкът между двете флотилии е неизбежен. На 27 октомври 1827 г. става морската битка в Наваринското пристанище. Въпреки значителното си превъзходство египетско-турският флот претърпява унищожително поражение от ескадрите на Англия, Франция и Русия.

 "Битката при Наварин"
картина от Иван Айвазовски, 1846 г.

Известието за Наваринското сражение възражда надеждите на гърците. Портата окончателно отхвърля Лондонския договор. На 8.ХІІ. 1827 г. посланиците на трите сили напускат Истанбул. Военните действия в Гърция продължават. Русия започва да трупа войски в Бесарабия, за да наложи със сила разрешаването на гръцкия въпрос. Официално  Русия  обявява  война  на  Турция  на  26 април  1828 г.,  когато  в  Петербург  е  публикуван  манифест  на  Николай І.
Обявената  от  Русия  война  сковава  силите  на  Османската  империя. От  Гърция  са  изтеглени  по – голямата  част  от  турските  войски. Турският  флот  е  ангажиран  да  защитава  Босфора  от  нападението  на  руските  кораби  и  Средиземно  море  остава  в  разпореждане  на  гръцката  флота. С  помощта  на  съюзните  ескадри  са  прекъснати  доставките  от  Египет  на  подкрепления  за  армията  на  Ибрахим  паша  и неговите  действия  губят  шансове  за  успех. Колокотронис  преминава  в  решително  настъпление.
Франция  предлага  да  се  изпрати  експедиционен  корпус  срещу  Ибрахим  паша  в  Пелопонес. Мехмет  Али  вижда, че  няма  интерес  да  пролива  повече  кръвта  на  войските  си  за  интересите  на  султана  и  нарежда  на  сина  си  да  се  върне  в  Египет. Все  пак  на  29  август  1828 г.  френски  части  дебаркират  до  Корони,  но  стават  само  свидетели  на  натоварването  на  Ибрахимовите  войски  на  корабите. Без  да  срещнат  съпротива  французите  окупират  Морея.
Евакуацията  на  Ибрахим  паша  освобождава  силите  на  гърците  да  пренесат  борбата  в  континентална  Гърция. В  ръцете  на  въстаниците  падат  Навпактос  и  Месолонги. Ипсиланти  предприема  действия  в  Атика  и  Беотия. На  22  септември  1829 г.  той  пресреща  при   Петра  една  османска  армия, успява  да  я  обкръжи  и  разбие. Битката  при  Петра  става  последната  брънка  от  дългия  низ  от  сраженията  за  независимост.
Междувременно  на  28  март  1829  г.  в  Лондон  се  състои  среща  между  представителите  на  Англия, Франция  и  Русия   посветена  на  проблемите  на  свободна  Гърция. На  нея   е  подписано  съглашение  между  трите  сили, с  което  се  настоява  пред  Портата  да  предостави  широка  вътрешна  автономия  на  Гърция.  Английското  и   френското  правителство  връщат  своите  посланици  в  Истанбул,  които  от  името  на  трите  сили  предлагат  на  падишаха  да  предостави  автономен  статут  на  гърците. Махмуд  ІІ    отхвърля  каквато  и  да  е   възможност  за  международни  преговори  по  гръцкия  въпрос. Падишахът   не  отчита, че  в  полза  на  гърците  в  момента  работи  един  много  силен  фактор – османо – руската  война.
Генерал  Дибич  форсира  през  1829  г.   Балкана   и  настъпва  в  Тракия. На  20  август  1829  г. пада  Одрин. Портата  няма  какво  да  противопостави  на  руските  сили  и  иска  мир. Преговорите  започват  в  Одрин  на  2  септември  1829 г.  и  завършват  на  14  септември  1829  г. с  подписването  на  Одринския  мирен  договор. По   условията  на  договора  Русия  се  задължава  да  евакуира  войските  се  от  турските  територии. Редица  параграфи  на  договора  предвиждат  разширяване  автономията  на  Сърбия  и  Дунавските  княжества. Османската  империя  се  задължава  да  предостави  автономия  на  Гърция,  която  с  решението  от  3   февруари   1830 г. в  Лондон  на  представителите  на  Англия, Франция  и  Русия  получава  пълна  независимост.  

Харилаос Трикупис