Формиралата се вече гръцка нация е с по-високо национално икономическо и културно развитие в сравнение със своите съседи. Специфичното геополитическо положение на Гърция на Балканите и в Средиземноморието засилва интересите към нея на силите , борещи се за хегемония в Близкия изток.
За подготовка на предстоящата гръцка националноосвободителна революция е наложително създаването на специална патриотична организация. Първите опити са направени от гръцките революционери още в края на ХVІІІ в. Създадените от тях дружества обаче съществуват кратко. Все пак те са предвестници на създадената през септември 1814 г. в Одеса “Филики етерия“, т. е. “Дружество на приятелите“. Нейни организатори са трима гръцки търговци – Никола Скуфас, Атанас Чакалов и Емануил Ксантос.
Документ на член на "Филики етерия"
След създаването на “Филики етерия“ започва основаването на тайни патриотични етеристки дружества в много провинции на османската империя. През 1818 г. центърът на организацията е преместен в Истанбул.
Все още обаче “Филики етерия“ няма върховен ръководител. Нейните създатели желаят да привлекат за лидер някой от видните гърци които заемат висши постове в Русия. По това време с голям авторитет в Русия се ползва Йоан Каподистрия - който е вторият човек в министерството на Външните работи. Етеристите предлагат на Каподистрия да оглави движението, но той отказва. След този неуспех, през април 1820 година етеристите се обръщат към Александър Ипсиланти, който произхожда от фанариотски род. Ал. Ипсиланти е с военно образование и служи в руската армия. Той се съгласява да оглави етеристкото движение. За да се посвети изцяло на гръцката революция Ал. Ипсиланти се отказва от генералският чин и от службата си в руската армия. През август 1820 година по решение на Ал. Ипсиланти ръководното ядро на “Филики Етерия“ се пренася в Одеса.
През октомври 1820 година в Измаил е проведено общо събрание на най – видните етеристи. Прието е решение според което след два месеца трябва да започне гръцкото въстание. Според предварителния план за център на въстанието е определен Пелопонес. Ал. Ипсиланти е избран за върховен ръководител на гръцката революция, тъй като след нейното начало “Филики Етерия“ прекратява съществуването си. Той възнамерява през Австрия и Триест да се добере до континентална Гърция, за да вдигне въстание. Скоро Ал. Ипсиланти променя плана. В началото на ноември той решава да вдигне въстание в Дунавските княжества. Със събраните във Влахия и Молдова въоръжени сили, Ал. Ипсиланти възнамерява да си пробие път през Западна България и Македония до Пелопонес. Установени са тесни контакти между етеристите и разбунтувалия се Али паша Янински. Етеристите се надяват на подкрепата на бунтовния паша.
Полагане на клетва от встъпващ във "Филики етерия"
Вестта за започналото въстание във Влахия ускорява преминаването на Ипсиланти в Молдова. На 6.ІІІ.1821 година с отряд от 800 души той се установява временно в Яш, откъдето отправя възвание към балканските народи да се присъединят към него за борба с османлиите. На призива му откликват повече от 2 000 души.
Начело на доброволците Ипсиланти потегля към Букурещ , където влиза заедно с Тудор Владимиреску. След настаняването на двете въстанически армии в Букурещ избухва конфликт между техните предводители. Ал. Ипсиланти не подкрепя социалните искания на румънските въстаници. Той не приема и факта, че движението във Влахия е и срещу фанариотското управление. Противоречията между Ал. Ипсиланти и Владимиреску се задълбочават още повече след като Александър І официално оповестява, че осъжда движението на Ал. Ипсиланти, а него лишава от генералския му чин. Царят заявява, че Русия няма да възрази, ако османската армия настъпи срещу въстаниците. При създалата се сложна обстановка Ал. Ипсиланти се отказва от намерението си да се придвижи към Гърция. От своя страна Владимиреску започва преговори с турците. Той декларира, че неговото движение е насочено срещу фанариотите, а не срещу турците. По този начин Владимиреску се опитва да предотврати нахлуването на турците във Влахия. За постигането на тази цел, той иска от Ал. Ипсиланти да напусне княжеството.
Александър Ипсиланти
Успоредно с въстанието в Дунавските княжества започва и национално -освободителното движение на гърците в Морея. От полуострова идеите на революцията се разпространяват в континентална Гърция и по островите. Ситуацията в териториите, населени с компактно гръцко население е благоприятна за начало на националосвободителната революция. Високата порта няма достатъчно точна и ясна информация за извършената дейност от етеристите.
През юли 1820 година започва истинска война между султанските войски и Али паша Янински. Събитието благоприятства началото на националосвободителното въстание на гърците.
След като става известно за преминаването на Ал. Ипсиланти в Молдова, започва въстание в Пелопонес. Въстанието обхваща градовете Патрас, Каламата и др. За официална дата на въстанието е приета 6.ІV. 1821 година. Най-активната сила на въстанието са клефтите, предвождани от Теодор Колокотронис. Участват и много селяни и занаятчии. През април вече целият Пелопонес е обхванат от въстанически действия. Въстават и островите в Егейско море, които разполагат със силен флот. Едрите корабособственици отначало са настроени враждебно към етеристите, но след като въстанието придобива реални измерения, се присъединяват към него. Въстанието има жесток характер.
Гърците, обхванати от национален фанатизъм, безмилостно унищожават много турски поселения и избиват невинни хора. В отговор на това, Портата започва масови погроми над гръцкото и въобще над християнското население. В Цариград на вратата на Патриаршията е обесен 84 годишния патриарх Григорий V.
Постепенно етеристите губят ръководната роля във въстанието. Поземлените магнати – коджабашите, едрите търговци и корабособственици се домогват до временните органи на възраждащата се гръцка държавност. Те са мнозинство в Съвета на старейшините (Герусия) на Месения. В новоизбраната Герусия на 7 юни 1821 г. влиянието на етеристите е нищожно. След като на 20 юни 1821 г. в Пелопонес пристига братът на Ал. Ипсиланти – Димитър Ипсиланти, етеристите временно укрепват позициите си. По това време обаче пристига видния фанариот, обигран политик Александър Маврокордато, който с умели действия измества етеристите от водачеството им. Независимо от противоречията, победоносните действия на гърците продължават. В началото на октомври 1821 г. войските на Теодор Колокотронис завладяват Триполица – седалище на валията на Морея. Към края на 1821 г. Турция владее само две крепости в Морея - Патрас и Навплион. В ръцете на въстаниците са повечето от островите и по-голямата част от континентална Гърция.
Митрополитът на Стара Патра Герман благославя знамето
на въстаниците в манастира Агиа Лавра -
картина на Теодорос Вризакис от 1865 г.
На 22 ноември в Епидавър е свикано Национално събрание, което
провъзгласява независимостта на Гърция. На 13 януари 1822 г.
Националното събрание приема конституция, наречена Епидавърски органичен
статут, според който Гърция е обявена за република начело с изборен
президент. Провъзгласени са буржоазни свободи, разделение на властите
на законодателна и изпълнителна. След заседанията на Националното
събрание в Епидавър властта в свободните гръцки територии се концентрира
в ръцете на най-заможната част от гръцкото общество, представена от
Александър Маврокордато.на въстаниците в манастира Агиа Лавра -
картина на Теодорос Вризакис от 1865 г.
В началото на 1822 г. Портата отбелязва значителни успехи в борбата срещу въстаналите гърци. Важно значение за това има разгромът на сепаратисткото движение на Али паша Янински. През пролетта на 1822 г. османската армия разгромява въстанието на Халкидическия полуостров и в Македония. През юли 1822 г. е нанесено поражение на въстаниците в западната част на Централна Гърция. Противоборството между въстанала Гърция и Османската империя се решава в Морея. Задачата за смазването на въстанието е възложена на Махмуд паша Драмали, който е назначен от падишаха за главнокомандващ. В началото на юли 1822 г. начело на 30 000-на армия Махмуд паша Драмали прекосява Коринтския провлак и влиза в Морея. Без особени усилия завзема Аргос , където резидира гръцкото правителство, което успява да напусне града преди идването на турците. Възниква реална опасност от разгром на гръцкото въстание. Въстаническите отряди обаче, под умелото командване на Теодор Колокотронис и Димитър Ипсиланти , разгромяват армията на Махмуд паша Драмали в края на 1822 г. Морея остава във властта на въстаниците. В началото на 1823 г. друга османска армия се опитва да превземе крепостта Месолонги, но и тя е разбита.
Разгромът на турската армия в Морея и другите победи на гръцките въстаници през 1822 и в началото на 1823 г. създават реална възможност още тогава да се провъзгласи независимостта на Гърция, но европейските сили не са готови да приемат подобна политическа реалност. През лятото на 1823 г. въстаниците отбиват атаките на турската армия за нахлуване в Пелопонес. Гръцката революция може да има още по-успешен ход през втората половина на 1823 г. , но в Гърция започва гражданска война , в резултат на което силите на революцията са разединени. Борците за национална независимост на чело с Т. Колокотронис не могат да се примирят с факта, че представителите на едрата буржоазия и на коджабашите, възглавяввани от Ал. Маврокордато, заграбват властта в освобождаваща се Гърция. Избухва конфликт, който е в полза на Турция.
Теодор Колокотронис
худ. Дионисиос Тсокос, 1853 г.
худ. Дионисиос Тсокос, 1853 г.
През ноември 1824 г. османо-египетската флота достига о. Крит. На острова е стоварен десантен отряд, който нанася съкрушително поражение на въстаниците. Островът е покорен от турците. На 26 февруари 1825 г. Ибрахим паша дебаркира в Морея. Въпреки героичната съпротива на гърците, редица центрове на въстанието са превзети. Паметна е битката за Месолонги. На 23 април 1826 г. турско-египетската армия превзема града. Към лятото на 1827 г. османската власт е възстановена почти в цяла Гърция. Вече изглежда чудо освобождаването на гърците от османска власт. Чудото става! След военната намеса на европейските сили с нова сила пламва гръцката революция и в крайна сметка Гърция получава независимост.
Началото на гръцкото въстание е посрещнато отрицателно от Великите сили , творци на Виенската система. Особено яростен противник на въстанието е Австрия – канцлер Метерних налага становището, че това е бунт срещу законния господар, султана, който бунт трябва да бъде осъден. Русия, подвластна на принципите на “Свещения съюз” не може да се разграничи от европейските държави и заема враждебна позиция спрямо гръцката революция.
Европейската общественост се отнася със съчувствие към въстаналите гърци. Навсякъде се събират помощи в полза на въстанието. Много видни европейци изразяват готовност да се сражават заедно с гърците срещу турската армия. В редовете на въстаниците участват военни специалисти от Франция и Англия . Известният английски поет лорд Байрон загива, защитавайки Месолонги.
Независимо от активизиране на спонтаното движение за защита на гърците, европейските кабинети продължават да подкрепят Портата и нейната жестока разправа с въстаналите гърци . Фрапиращ е примерът с решението на Конгреса на “Свещения съюз “, заседавал във Верона през октомври – декември 1822 г. . В решението се подчертава , че борбата на гръцкия народ за независимост е незаконна и е осъдена като изява на революционно движение. Пристигналата в Италия гръцка делегация не само, че не е изслушана от членовете на “Свещения съюз“, но дори не е допусната до Верона. Постепенно сред английските управляващи кръгове се налага мнението, че инициативата по Източния въпрос трябва да се поеме от английската дипломация. Добрият политически усет на британските управници подсказва, че има реални шансове за победа на гръцката революция, а това не бива да става при индиферентно отношение на Лондон. Англия започва да демонстрира доброжелателно и покровителствено отношение към бореща се Гърция. Целта е да не се допусне доминираща руска инициатива по гръцкия въпрос. Англичаните установяват тесни контакти с Ал. Маврокордато. В Гърция като доброволци са изпратени английски офицери, които постепенно да заемат военното ръководство на въстанието. Външно Англия демонстративно спазва политика на неутралитет спрямо гръцко – турския конфликт.
Следващият добре обмислен ход на британското правителство е признаването на Гърция за воюваща страна. Австрия е изолирана от гръцкия проблем. Нарастващият авторитет на Англия сред гърците ги насърчава през август 1824 г. да предложат на англичаните да признаят гръцкото правителство и да му окажат всестранна помощ в борбата за независимост. Това предложение не е приемливо за англичаните, тъй като ще усложни позициите на Англия в Близкия изток. Гръцкото предложение е дипломатично отклонено. Руските позиции на Балканите и в Близкия изток са застрашени. Руската дипломация се активизира по отношение на гръцкия въпрос. Петербург предлага проект за създаване на три автономни гръцки провинции под върховната власт на султана. Руският проект е отхвърлен на конференцията по Източния въпрос, състояла се в Петербург през юни 1824 г. През 1825 г. Александър І се опитва да се договори с европейските монарси за незабавна намеса в гръцко – турския конфликт. Изпратена е нота до Виена, Берлин и Париж, но руската инициатива не е подкрепена. След неуспеха на руската източна политика, царят се ориентира към решаване на конфликта с война. Всерусийският император обаче не е последователен в новото си намерение. Колебанията в руската източна политика приключват след като през декември 1825 г. престолът е зает от Николай І.
Новият император не желае да следва курса на Метерних и се готви за активна намеса в помощ на Гърция. Петербург изтъква, че между въстаналите гърци и техните поробители е натрупана толкова омраза и пролята толкова кръв, че е невъзможно в бъдеще те да останат в рамките на една държава. При това положение британското правителство започва да се страхува, че Русия ще се намеси сама и ще закрепи завинаги своето влияние в Гърция. За да избегне подобен изход, на 4.ІV.1826 г. Англия и Русия подписват протокол, че ще действат заедно по гръцкия въпрос с цел да се постигне умиротворяване на Гърция, която да се превърне в автономно, васално на падишаха княжество, да плаща годишен данък на Портата, а живеещите в Гърция турци да се изселят. Портата отхвърля тези внушения като намеса във вътрешните и работи.
Изборът на граф Каподистрия за гръцки президент е преценен от европейските кабинети като едностранно засилване на руското влияние в Гърция и ги подтиква към нови действия в полза на гърците. На 6 юли 1827 г. в Лондон е подписан договор между Франция, Англия и Русия, който предлага на Портата да се помири с гърците, като приеме клаузите на протокола от 1826 г. Трите сили декларират пред Портата, че установяват консулски отношения с гръцкото правителство, а тайните членове към договора предвиждат, че ако в срок от 1 месец една от воюващите страни отхвърли предложението на силите, трите сили ще употребят своите средства за умиротворяването на Леванта и обезопасяването на търговията в него. Но тъкмо по това време Портата постига значителни успехи срещу гръцките въстаници и отказва да приеме предложението.
При създалата се ситуация трите сили насочват своите ескадри към бреговете на Пелопонес. Обединеният флот достига полуострова към средата на октомври 1827 г. Скоро край Пелопонес хвърлят котва и корабите на Турция и Египет под командването на Ибрахим паша. Командващите европейската ескадра разрешават на Ибрахим паша да навлезе с корабите си в Наваринското пристанище при условие, че няма да предприема бойни действия срещу гърците. В същото време Високата порта уведомява Ибрахим паша, че не приема исканията на трите сили , формулирани в нотата им от 16.VІІІ.1827 г. След това съобщение сблъсъкът между двете флотилии е неизбежен. На 27 октомври 1827 г. става морската битка в Наваринското пристанище. Въпреки значителното си превъзходство египетско-турският флот претърпява унищожително поражение от ескадрите на Англия, Франция и Русия.
"Битката при Наварин"
картина от Иван Айвазовски, 1846 г.
картина от Иван Айвазовски, 1846 г.
Обявената от Русия война сковава силите на Османската империя. От Гърция са изтеглени по – голямата част от турските войски. Турският флот е ангажиран да защитава Босфора от нападението на руските кораби и Средиземно море остава в разпореждане на гръцката флота. С помощта на съюзните ескадри са прекъснати доставките от Египет на подкрепления за армията на Ибрахим паша и неговите действия губят шансове за успех. Колокотронис преминава в решително настъпление.
Франция предлага да се изпрати експедиционен корпус срещу Ибрахим паша в Пелопонес. Мехмет Али вижда, че няма интерес да пролива повече кръвта на войските си за интересите на султана и нарежда на сина си да се върне в Египет. Все пак на 29 август 1828 г. френски части дебаркират до Корони, но стават само свидетели на натоварването на Ибрахимовите войски на корабите. Без да срещнат съпротива французите окупират Морея.
Евакуацията на Ибрахим паша освобождава силите на гърците да пренесат борбата в континентална Гърция. В ръцете на въстаниците падат Навпактос и Месолонги. Ипсиланти предприема действия в Атика и Беотия. На 22 септември 1829 г. той пресреща при Петра една османска армия, успява да я обкръжи и разбие. Битката при Петра става последната брънка от дългия низ от сраженията за независимост.
Междувременно на 28 март 1829 г. в Лондон се състои среща между представителите на Англия, Франция и Русия посветена на проблемите на свободна Гърция. На нея е подписано съглашение между трите сили, с което се настоява пред Портата да предостави широка вътрешна автономия на Гърция. Английското и френското правителство връщат своите посланици в Истанбул, които от името на трите сили предлагат на падишаха да предостави автономен статут на гърците. Махмуд ІІ отхвърля каквато и да е възможност за международни преговори по гръцкия въпрос. Падишахът не отчита, че в полза на гърците в момента работи един много силен фактор – османо – руската война.
Генерал Дибич форсира през 1829 г. Балкана и настъпва в Тракия. На 20 август 1829 г. пада Одрин. Портата няма какво да противопостави на руските сили и иска мир. Преговорите започват в Одрин на 2 септември 1829 г. и завършват на 14 септември 1829 г. с подписването на Одринския мирен договор. По условията на договора Русия се задължава да евакуира войските се от турските територии. Редица параграфи на договора предвиждат разширяване автономията на Сърбия и Дунавските княжества. Османската империя се задължава да предостави автономия на Гърция, която с решението от 3 февруари 1830 г. в Лондон на представителите на Англия, Франция и Русия получава пълна независимост.
